Два пъти за щастие

Имало едно време малка къщурка насред гората. Покривът ѝ бил с цвят на дъжд, а в средата му – камбана. Стопанката дръпвала въженце, камбанката запявала, покривът се разлюлявал и от него наистина се посипвали капки. А когато била ядосана и дръпнела въженцето много силно, тогава започвал истински порой. Оградата пък била от жив плет, който имал ръце и крака, а стените на къщата имали истински уши – поглъщали всички звуци наоколо и дори можели да ги повтарят в безразборен ред. Ето защо къщурката на Криспелда, така се казвала магьосницата стопанка, била единствена в цялата гора. Рядко стъпвал тук човешки крак, може би защото всички отвъд тайнствената мрачна гора били чували историите за Криспелда. Как обичала да си похапва млади момци и да им реже ушите, за да ги вгражда в стените на къщата си. Как отвличала малки деца, за да изяжда младите им и чисти сърца и да поддържа така младостта си.

Само че никой не знаел истинската история, в която Криспелда била обикновено момиче, което се влюбило в змея от приказките, а той го приласкал в предгръдките си, нахранил се с душата му и разбил сърцето му. Оженил се за магьосница, а Криспелда умряла от мъка. После се събудила един ден и разбрала, че изобщо не е умирала, а просто е била заспала за дълги дни и нощи, сломена от мъка, без душа и сърце. Открила и още нещо – коремът ѝ бил много издут. А когато майка ѝ и баща ѝ разбрали каква е причината, я натоварили на каруцата и я изоставили в тази гора. Сам-сама.

Объркана и ядосана, Криспелда не можела да страда дълго, защото вече нямала сърце на многострадална девойка. Нямало да се остави току-така на съдбата, нито на гората. В нея се будела змейската кръв на онзи, от когото бе заченала. Криспелда намерила бодливо цвете и пробола пръста си, капнала няколко капки на земята, прошепнала кръвно заклинание и със силата на новата си кръв поискала да има дом, защитен от хорски злини – жива къща, която да чува, да говори и да може да наказва. И ето така се появила къщурката, в която се родили тризначките змеици Зелда, Коко и Сеида.

Криспелда много обичала момиченцата си и не искала да ги скрива от външния свят, но и не искала баща им да разбира за тях, за да не ѝ ги открадне. И ако понякога ушите в стените долавяли плясък на змейски криле в далечината, тя разлюлявала силно камбаната, за да вали из ведро, да причернее небето и да не става за летене. Да не може той да я намери нито като змей, нито преобразен като момък.

Минали години. Тризначките пораснали. Тази тъмна гора ги направила с мрачни сърца. Колкото и обич да им давала Криспелда, те я обвинявали, че ги е скрила от света. Дошло време да ги пусне от гнездото си, в случая – от къщурката. Макар да нямала вече сърце, Криспелда имала чувства и обичала децата си. Оказало се, че изядените сърца ѝ донесли не само младост, но и някакви чувства. „Как да живея без вас?“, казвала тя, а Сеида отвръщала: „Щом се стъмни, ще ни чуваш, по смеха ще ни разпознаваш – два пъти за щастие, три пъти – за помощ.“

И се занизали самотни дни и нощи. Дъщерите на змея тръгнали по широкия свят да забъркват магии и злини. В тях се влюбвали мъже, изоставяли жените си, а красивите змеици (досущ като баща си) разбивали сърцата им и открадвали съня им.

По това време Криспелда изгубила желание към обичайните си занимания. Вече нямало значение дали е млада, или стара, щом децата ѝ не били тук да ѝ се радват. А и мъже не били обърквали пътя наскоро. Даже нямала желание да слуша звуците от ушите в стените или да дърпа въженцето на камбаната. Животът ѝ станал безразличен.

И тогава се случило.

Гръм прорязал тъмнината. Плясък на криле разкъсал тишината. Змеят изменник прелетял над живия плет. Ръце от клони се стрелнали към тялото му, крака се опитвали да го задържат, но той отворил паст и избълвал струя огън. От живия плет останали коренища.

– Излез навън, проклетнице! Покажи се, Криспелда! – изревал змеят и чак сега Криспелда се стреснала в съня си. Години наред била сънувала и бленувала как той се връща и я моли за прошка, а после я отвежда в палата си заедно с дъщерите им. В никой от сънищата ѝ той не ѝ бил крещял като сега.

Наметнала си черната наметка, разтърсила червените си къдрави коси, погледнала се в малкото огледало на стената – изглеждала нито с ден по-стара от двайсетгодишна, каквато я помнел. Усмихнала се и излязла.

– Добре дошъл, красавецо, с какво да ти помогна? – направила се тя, че не е познала мъжа, в когото се бил преобразил. А той си бил все същият от едно време – с русата си коса и сини очи, със силни ръце и сластно тяло. Е, само погледът му бил гневен и унищожителен.

– Прибери си дъщерите. Скрий ги от очите ми, докато не съм ги изпепелил заедно с теб и цялото село.

– Не разбирам за какво говориш, драги. Объркал си ме с друга.

– О, Криспелда, вещице проклета, не си се променила нито с ден! Все така пленителна жена си! Омагьоса ме тогава, искаш да ме омагьосаш и сега! Както проклетите ти дъщери омагьосаха синовете ми и ги привързаха с любовна нишка към себе си! Умолявам те, прибери си ги тук. Те са напаст за мъжкия свят. Прекъсни нишката, освободи синовете ми, освободи мен!

– Е, признавам – прав си, бих могла да го направя, но дали го искам? Да се откажа от теб, след като толкова дълго копнях за този момент. Може би една целувка би могла да ме склони. Откуп за всички мъже, които пращаше вместо себе си за дълга си.

Змеят се навел да я целуне. Не можел да се въздържи. Криспелда била вкоренена в сърцето му цял живот. Разтворил ръцете си да я прегърне и тя се притиснала в него. Усетила ритъма на сърцето му.

– Те са твои дъщери – прошепнала. – Твоите дъщери и твоите синове са свързани с твоята собствена нишка, не с моята. Ти си виновен за тяхното проклятие. Задето избра друга и предпочете да ме забравиш.

– Само че не успях – прошепнал змеят. – Никога не успях да те забравя.

– Това е твоето проклятие и моето наказание, скъпи. Да гледаш как синовете ти вехнат от любов по сестрите си, без да знаят, че е грях да ги любят, без да могат да се откъснат от тази любов дори и да знаят. А ти ще бъдеш свидетел на онова, което ми причини, защото аз още пазя белега си – и тя разтворила наметката си точно на гърдите, където над мястото на сърцето ѝ имало следи от змейски зъби. – Ти ме беляза с болка, аз те белязвам със страдание.

И ушите в стените започнали да пищят, силно и обсебващо. Викове, крясъци, вопли на страдание, мъка и горест. Змеят щял да оглушее от мъка, опитвал се да запуши ушите си, но ръцете му не можели да помръднат.

Криспелда обаче не чувала звуците, била защитена срещу собствената си магия. Протегнала ръка с малък нож и отрязала ушите на любимия си. От този ден насетне той нямало да може да се превръща в змей, щяла да му липсва част. Не го убила обаче. Искала да се наслаждава на страданието му. В тъмнината на нощта, докато той все още чувал пищящите уши, Криспелда чула смях. Два пъти за щастие.