Критско вино

Казвам се Изабела, но всички ме наричат Бел. Дойката ми обичаше да ми разказва за моето кръщение. Една от орисниците ми, от завист или пък недоглеждане, ми предрекла ранна смърт. Следващата по ред успяла да смекчи зловещото предсказание и успокоила всички, че само ще заспя. Майка ми също ми е разказвала тази история. Доста е популярна сред благородниците в двореца. Дойката ми винаги добавя още нещо, което липсваше или се премълчаваше в другите истории. Появила се още една неканена орисница която нарекла, че ще прогледна. Въпреки направеното ужасяващо предсказание само няколко часа по-рано, всички в голямата зала избухнали в неудържим смях, защото тяхната новородена принцеса имала чудесно зрение. Да си призная, като малка и аз се кикотех на тази част и казвах на дойката си, че все още виждам чудесно.

За разлика от мен, родителите ми бяха твърдо убедени, че предсказанията на орисниците ми ще се сбъднат. Бях държана настрана от всякакви забавни занимания. Без катерене по дърветата, без плуване, без езда, без тичане по коридорите или пък пускане на хвърчила. Бяха ми забранени и съвсем скучни неща, като бродиране, плетене и свирене на лютня. Поне можех да чета на воля.

Може би, ако родителите ми подозираха до какво ще доведе моето увлечение по книгите щяха да изгорят всяка една книга в двореца. Вместо това аз открих светът на приказките. Четох за затворени в кули принцеси, за омагьосани принцове и страховити зверове променили се заради любовта. Въздишах и чаках моят принц да пристигне на своя дорест жребец, за да ме спаси.

През шестнадесето си лято последвах примера на Пепеляшка и срещу една сладка целувка, младият паж пазещ вратата ми ме пусна да се измъкна навън. Ако беше достатъчно смел, можеше да получи и повече, но тогава историята щеше да е друга. Вместо това се спуснах в премяна към балната зала. За разлика от Пепеляшка носех маска защото се съмнявах да остана неразкрита.

И там срещнах него, Джузепе. Прекрасен и напет принц с безупречна кожа, гъсти и черни като катран къдрици и със загара на опитен моряк. Беше любов от пръв поглед. Дали заради вълнението, неспирните танци или виното главата ми се замая и ми прималя. Моят мил принц ми се притече на помощ и ме отведе преди да се е събрала тълпа и някой да ме е разкрил.

Озовахме се насаме в една от празните спални. Той не бе неопитен и плах като младия паж пред вратата ми. Милувките му бяха нежни, но уверени и настоятелни. Танцът ни щеше да продължи и без дрехи, но точно в най-сюблимния момент тялото ми ме предаде и изгубих съзнание. Не помня много от вечерта, но съм уверена, че е била прекрасна, като в приказките.

На сутринта се събудих не от нежни милувки, а от викове. Бяха ни разкрили. За мой срам, майка ми, царицата, крещеше като някоя селянка на неделния пазар. Отне ми време преди да разбера думите ѝ. Била съм опетнена, а бракът бил консумирам. Какво разбира тя от любов? Нашето беше истинско и нежно.

Баща ми се намеси по-късно. За пръв път виждах погледът му толкова свъсен, сякаш море сред гръмотевична буря. За разлика от майка ми, той запази приличие и мъдро отсъди, че за да се избегне скандал и по-лошо, ще се венчаем преди да е изтекла седмицата. Никога няма да забравя лицето на майка ми в този момент. Изглеждаше така сякаш баща ми ѝ бе съобщил, че съм смъртно болна. А аз бях безумно щастлива в онова блажено утро. Щях да се оженя за любовта на живота си и най-накрая да напусна пределите на бащиния дворец.

Не се венчахме същата седмица. Подготовката за сватбата отне месец. Имах чувството, че майка ми бе все недоволна от нещо само и само, за да я отложи с още ден. За нея Джузепе не беше добър избор. Наричаше го с всякакви лоши имена когато бяхме само двете. Това караше сърцето ми да се свива от мъка. А и как един принц, макар и пети по ред за наследяване на трона, би бил недостоен за една царкиня. Кралството му бе достатъчно богато, а той бе така чаровен и мил.

Сватбата ни бе приказно огромна. Преди да споделим ложето за пръв път като омъжена двойка моят мил съпруг се смили над мен и смущението което ме бе обзело и ми поднесе чаша вино. Щом я изпих се почувствах спокойна, макар главата ми отново да се завъртя. Надявах се скоро да свикна с всички нови усещания, за да мога да даря съпруга си със същата нежност и обич която той ми даваше. Спомените ми изневеряват за тази вечер.

Събудих се на следващия ден. Бях пременена и настанена в карета, а моят мил Джузепе се бе настанил срещу мен в компанията на приятелите си. Те спореха разпалено за коне и лов. Джузепе ми предложи чаша вино, за да се подсиля. Вместо това се отпуснах и унесох от приятното поклащане на каретата.

Когато отворих очи отново вече бяхме напуснали пределите на бащиното царство. За жалост с това приключиха и дните ми на щастие. Майка ми се оказа права и как горчиво ридах за това. Джузепе се беше зъл и жесток човек. Никога не ми посегна, но при всяка отдала се възможност нараняваше по-слабите от него. Опитах се да го вразумя, но вместо това получавах назидателни погледи и чаша от упойващото вино щом се разбунтувах твърде много.

Единствената ми утеха бе в съня предложен от чашата вино. Понякога беше кратък, а друг път се събуждах след няколко дни. Поне така не ми се налагаше да търпя съпруга си и злодеянията му. Приятелите му явно същото не можеха да го търпят, защото намаляваха по-бързо и от парите му. Те поне можеха да избягат за разлика от мен. Аз можех да избягам и да се скрия само за кратко в безпаметния сън.

Може би щях да приема тази съдба, ако не бях заченала. Нямам спомен как се е случило. Дори ме е страх да си помисля, че може би не е от съпруга ми. Имам смътни спомени, сякаш мъглата се разкъсва за миг, за да ми разкрие ужасите случващи се брачното ни ложе, но след това се отдавам с радост на съня и забравата. Надявам се никога да не разбера, защото не мисля, че ще преживея истината.

Докато бях бременна Джузепе не посмя да ми даде от виното. Вече бе трети по ред за трона, трябваше да мисли за здрав и силен наследник. За мое щастие се роди прекрасно момиченце със златни като зората къдрици. Нарекох го Алба, като зората в косите му. Джузепе побесня и ме остави сама. Щастието ми не продължи дълго защото завръщането му бе съпроводено от група гуляйджии.

Отделих се в една от кулите. Бях уплашена, че някой от приятелите на Джузепе може да нарани единствената радост в живота ми. Когато ме повикаше оставях дъщеря си с някоя прислужница и заключвах вратата. Крепеше ме крехката надежда, че след като се събудя отново ще мога да притисна в обятията си дъщеря си.

Месеците минаваха, а Алба растеше здрава и красива. Скоро кулата ѝ отесня и започна да изследва двореца. Опитвах се да я следвам доколкото мога, но сякаш виното бе изцедило силите ми. Уморявах се бързо, а положех ли повече усилия главата ми се замайваше. Накрая вместо аз да пазя Алба тя пазеше мен и ми помагаше да се прибера в кулата.

Сякаш с приближаването си до трона и изминалите години Джузепе загуби интерес към мен и все по-рядко ми даваше от сънното вино. Мислех, че най-сетне съм се спасила докато не забелязах лакомите погледи които хвърляше на Алба. Сърцето ми се скова от ужас който бързо се превърна в отровна омраза. Аз бях виновна за собственото си нещастие. Бях го приела и преглътнала като горчива глътка вино, но не бих позволила това да се случи на дъщеря ми. Най-сетне прогледнах и разбрах какво е чувствала майка ми в онова така далечно, щастливо и блажено утро. Вече знаех какво трябва да сторя, за да не се случи същото и с моята дъщеря.