Майчина любов

- Мамооо! – изпищя уплашено момичето и се втурна залитайки между редовете с пащърнак.

- Майчице, умирам! – проплака то и се строполи в калта. Замята се като котка с пречупен гръб опитвайки се да се извърти.

Успя да измъкне притиснатите под тялото си ръце и се обърна по гръб. Дишаше тежко, на пресекулки, а разширените ѝ от ужас очи, така подобни на теле усетило кръвта по ножа на касапина, подскачаха из редовете в търсене на помощ. Зарита с крака в калта сякаш се опитваше да се отдалечи от бедата. Ръцете ѝ, треперещи като на слепец, се спуснаха надолу по корема ѝ. Пръстите ѝ притискаха и мачкаха дрехите. Повдигна едната си ръка. Сред остатъците от кал се различаваха кървави петна. Изскимтя отчаяно и зарида.

Дървения капак върху прозорчето на малката кирпичена постройка се отвори с трясък откъртвайки част от бялата глина с която бе измазана стената. От сумрака на прозорчето изскочи рошава женска глава. По запотеното лицето, белязано от годините труден живот, се четеше раздразнение.

- Какво!? – изкрещя ядно Пат ѝ. – Толкова ли си нескопосана, че не може да се оправиш сама?

Дебела мъжка ръка се пресегна от мрака и сграбчи жената за косата. Главата ѝ се изви назад, а шията ѝ се изпъна като на агне на заколение. Жената заохка и застена.

- Ще умра! – извика момичето. Лицето ѝ се бе обърнало към къщата, а погледът ѝ търсеше умоляващо майчиния.

Откъм постройката долетя ръмжене което бързо бе заглушено от кресчендото от женски стонове. Чу се мъжки вик и всичко утихна. Момичето хапеше устни и скимтеше ужасено сред калта, която я придърпваше като в пресен гроб. Вратата на постройката се отвори с протяжно скърцане и през нея бавно излезе едър мъж. Хвърли бърз поглед на момичето в градината, след което се изсекна шумно и се протегна. Намести колана на смъкнатите си панталони и потупа големия си корем.

- До другата седмица, Пат – избоботи гръмко той и пое по малката пътека без да поглежда назад.

През отворената врата изскочи майка ѝ, Пат. Лицето ѝ бе поаленяло, а погледът ѝ се впи обвинително в скимтящото момиче. Пат се опитваше да натъпче пищния си бюст обратно без да се интересува, че фустата ѝ все още е набрана отзад.

- Малка никаквице, за малко да изгониш клиента!

- Мамо, кръвта ми изтича! – проплака момичето и вдигна окървавената си ръка като доказателство.

Очите на Пат се разшириха от ужас. Тя направи няколко несигурни крачки към плачещото момиче в калта преди да проумее какво се е случило. Погледът ѝ заблестя като на сврака забелязала нещо лъскаво и ценно.

- Няма страшно, миличка. – заговори тя с кадифен глас. Отпусна се на колене в калта и положи мокрото от сълзи лице в скута си. Пръстите ѝ се плъзнаха успокоително по русите коси на момичето. – Няма да умреш. Днес стана жена. Поплачи си, а после ще се погрижа за теб.

* * *

- Мамо, нужно ли е всичко това? – изохка момичето когато Пат прокара отново дървените зъбци на гребена през гъстите коси.

- Дам – отнесено отвърна възрастната жена.

- Дори за Великденската служба, не ме къпеш и вчесваш толкова старателно – нацупи се момичето.

- Потърпи мила. И не се оплаквай. Знаеш ли колко момичета биха искали да са на твое място вместо да се бъхтят сред поля и гори.

- Съмнявам се, че ще има много желаещи да посетят баба. – Момичето сниши глас. – Тя е страшна и в къщата ѝ мирише на гнило.

- Защото живее в проклетата гора. Там всичко мирише на гнило.

- Страх ме е.

Вместо да я успокои Пат ѝ обърна гръб и зарови в раклата. Изправи се с грейнало изражение и понесе към момичето малък червен сноп.

- Ето.

- Какво е това?

- Наметало с шапка – Пат разгърна вързопа. Изтупа наметалото и го опъна гордо. – Като бях на твоите години, баба ти ми го даде. Сега го давам на теб.

Момичето протегна ръце и погали мекият плат. Никога до сега не бе усещало нещо толкова меко и приятно. Притвори очи и си спомни за свежия мъх по камъните край вира в който перяха.

- Защо ми го даваш? – усъмни се момичето.

- За да не ти стане студено в гората, а и да те познае баба ти – излъга я Пат. – Все пак вече не вижда. а и недочува. Трудно ще разбере кой е пред вратата.

- Не може ли да отиде утре? – заинати се момичето. – Вече наближава пладне, а баба живее далече.

- Няма от какво да се тревожиш – усмихна ѝ се лукаво Пат.

- Но сестрата в църквата постоянно ни напомня, че младите дами не трябва да обикалят сами.

- Врели некипели – изпухтя Пат и махна с ръка. – Това важи само за онези с бялата кожа и дълбоките кесии. Хайде, слагай наметалото и взимай кошницата – подкани я Пат след което я избута през вратата и остана там докато момичето не се скри от погледа ѝ.

- Излизай, дърт козел такъв – провикна се Пат.

Зад малката постройка с олющени стени пропукаха съчки. Кокошките в курника се разкудкудяха нервно. Тъмна сянка надникна зад ъгъла, последвана от широкоплещестия си господар. Пат притисна гръб в стената. Не помнеше непознатия да изглеждаше толкова страховито в хана.

- Нося парите. – Косматата му лапа се отвори разкривайки кесия от заешка кожа.

Пат се протегна и сграбчи кесията с приятно подрънкващи монети. Дръпна ръката си твърде рязко, уплашена че едрите пръсти могат да щракнат около китката ѝ като вълчи капан, и удари лакътя си в стената.

- Ако тръгнеш по източния път ще я пресрещнеш преди да стигне до баба си – избъбри бързо Пат. Въпреки нервността си, тя отвори кесията и започна да брои монетите. – Прави каквото искаш с нея, но ѝ пази лицето. Имам още двама кандидата.

- Ами ако стигне до баба си?

Пат развълнувано извади монетата от устата си. Беше златна.

- Дъртата знае – ухили му се Пат и захапа отново златната монета. – От къде мислиш, че взех занаята.

Мъжът сви рамене и тръгна по пътя който му бе посочила Пат.

- Ей, тук има повече пари отколкото се разбрахме – извика му тя и побърза да скъта кесията в пазвата си. – Не връщам нищо.

Мъжът се спря и завъртя рошавата си глава към притаилата се на входа жена. Погледът му се задържа толкова дълго върху Пат, че ѝ се прииска да се скрие в малката постройка и да залости вратата.

- Брой останалото за зестра – изръмжа мъжът, след което се обърна и тръгна към гората.

- Тогава ще задържа кесията – извика след него Пат и без да дочака отговора му се скри зад вратата залоствайки я добре.